Прегледи: 270 - Коментари: 0
СРАМНО!!! Това ли е Йовков?

СРАМНО!!! Това ли е Йовков?

Димитър Кунев

СРАМНО!!! Това ли е Йовков?
(По повод тазгодишните награди в националния литературен конкурс на името на Йордан Йовков)

Във връзка със 140-годишнината от рождението на Йордан Йовков на 27 октомври 2020 г. община Добрич присъди традиционната Национална литературна награда „Йордан Йовков“. Комисията за определяне на наградата е в състав: д-р Кремена Митева, носител на Отличие за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство през 2015 г.; Сашо Серафимов, председател на Сдружението на писателите в Добрич; Боян Саркизов, председател на Постоянната комисия (ПК) „Култура, вероизповедания и етнически въпроси“ при Общински съвет град Добрич; гл. ас. д-р Камелия Койчева, член на ПК „Култура, вероизповедания и етнически въпроси“ и ПК „Наука, образование“ при Общински съвет град Добрич; Дияна Борисова, директор на Дирекция „Хуманитарни дейности“ при Община град Добрич; и Атанаска Георгиева, гл. експерт в Дирекция „Хуманитарни дейности“ при Община град Добрич.
За принос в научните изследвания и популяризиране на Йовковото литературно наследство е отличена Милена Кирова. Проф. д-р Милена Кирова е широко известна сред литературната публика. Всеки, който се интересува от българска литература, ако не е чел, то поне е чувал за книгата й „Сънят на медуза“, в която в главата „Пътят на нарцисизма“ изобличи от край до край нарцистичната самовлюбеност на Христо Ботев. През 1993 г. със „Сънят на медуза“ Кирова спечелва награда на фондация „Рокфелер“ за постижения в областта на изкуството и хуманитарните науки. На фона на тази световна слава „закономерно” идва и наградата на името на Йордан Йовков. Но, ако някой читател благоговейно посегне към писанията на Кирова за творчеството на Йовков: "Йордан Йовков. Митове и митология", Издателство "Полис", 2001 г., у него може да възникне и следният въпрос: „Дали в изследванията на Кирова се сблъсква с обичайната несмисленост на нейните страници, или става въпрос за откровена подигравка с един от най-любимите български писатели?“
На нашия читател предлагаме цитати от „изследванията“ на Кирова. Нека той сам прецени дали си струва да вниква в нейните трудове. На почитателите на Кирова пожелаваме вглъбяване в нейното творчество до степен на пълна себеудоволственост:

„Ако имахме малко повече време, щяхме да се почудим на дефинитивния волунтаризъм, който е царствал и царства в критическия дискурс на българските писатели.“; /цит. съч. стр. 8-9/

„Точно „Жетварят“ не може да бъде „упрекнат“ в реализъм, най-малкото трябва да кажем, че това е един лош реализъм, защото митологичното мислене е изпуснато от контрола на миметичните механизми.“ (цит. съч., стр. 9.);

„Митологичният герой, както знаем, не е „човек“, а белег на някакви черти в парадигмата на човешкото, някаква проява на човешка положеност в социалното битие.“ (цит. съч., стр. 10.);

„Серафим извършва „нравствен подвиг“ точно толкова, колкото и баба Илийца в борбата с кола.“ (цит. съч., стр. 16.);

„Въпреки впечатляващата антропоцентричност на текста, от които именно се поражда илюзията,(???) че доминират проблеми с нравствен характер, пътят на рецептивната идентификация няма непосредствен контакт с „човешкото“ в образите, а винаги минава през разбиращото съзерцание на цялостната система от сюжетни отношения в конкретния текст.“ (цит. съч., стр. 18.);

„Не е възможно да обясним с нравствени термини шизофреничните метаморфози в характера на героя и още повече – онази лекота, с която „българският народ“ забравя протеклата „река от кръв“, натрупалата се „планина от костите на убитите“ и прехласнато да хвали своя новоизпечен освободител. Както поведението-Индже, така и колективното поведение към Индже са основани в митологичната логика. Тук става въпрос за ритуални прояви с инициаторен характер, за парадигмата на жертвената метаморфоза и вече оттам се засяга генеративния механизъм на легендарното поведение.“ (цит. съч., стр. 20.)

(Забележка, Д. К.: „Ако трябва да тълкуваме Индже в едноименния разказ на Йовков в духа на матрицата на проф. Кирова като шизофреник, то наистина трябва да приемем, че не би било възможно, както настоява тя, „да обясним с нравствени термини шизофреничните метаморфози в характера на героя и още повече – онази лекота, с която „българският народ“ забравя протеклата „река от кръв“, натрупалата се „планина от костите на убитите“ и прехласнато да хвали своя новоизпечен освободител.”(к. м. - Д. К.) Недостигът на нравствени термини за характера на героя (персонажа ?) в такъв случай не се ли отнася „още повече”, както твърди професорката, и за визирания негов български народ или пък просто за звено от серията недомислия на авторката. От друга страна вопълът за „недостиг на нравствени термини” при констатираната шизофрения на героите на Йовков не намеква ли доста ясно за огромна грешка в учебната програма с включването на такъв писател, още повече че пък и „Серафим извършва „нравствен подвиг“ точно толкова, колкото и баба Илийца в борбата с кола.“ (цит. съч., стр. 16.), както е белязал научният сеизмограф на „ученката“. Или би трябвало да обявим за шизофреници и съществуващият по времето еничарски корпус, неуспяващ да се справи с кърджалиите като Индже, но пък обявен от съмишлениците на д-р Кирова за елитна школа за гяурски деца по пътя им към високата кариера в османския свят.);

„Митологичното мислене предполага нагласа да се структурира космологичния модел и образ на земния свят като негова епифанична реплика.“ (цит. съч., стр. 21.);

„Така всеки разказ /Бел. Д. К. – на Йовков/ отново, на свой ред, повтаря демиургичната жестовост на познавателно-усвояващо познаване, като избягва капана на декоративния митологизъм, който се изразява в употребата на фиксирани символични значения.“ (цит. съч., стр. 22.);

„Най-общият отговор може да бъде, че тъкстът-Йовков е компилация и еклектичен по отношение на своето митологично познание.“ (цит. съч., стр. 23.);

„Сега вече можем да се върнем към текста-Йовков. Във връзка с неговото отношение към митологията трябва да кажем, че той всъщност не изпитва потребност да поражда нови митове, иначе казано – не притежава митогенеративна нагласа в ярък контраст с готовността му да мисли в утвърдени традиционни модели, да компилира части от тях, да смесва исторически планове в последователността на конкретната им проява.“ (цит. съч., стр. 26.);

„Мога само да кажа, че текстът-Йовков е не само патриархално традиционалистичен, но силно шлагерен, не рядко банален по отношение на доминиращите в него концептуално-мирогледни проблеми и начините
за тяхната символична репрезентация.“ (цит. съч., стр. 26.);

„Тук даже кучето може да бъде скитник, само когато е в мъжки род.“ (цит. съч., стр. 30.);

„Нека се върнем отново към представата за жена – земя, център и дом – в текстовете на Йовков. Тя изглежда добре мотивирана в една от основните парадигми на примитивно-митичното мислене.“ (цит. съч., стр. 31.);

„Йовковата консервативна утопия има склонност да се гради върху топоси с привидно миметичен характер.“ (цит. съч., стр. 34.);

„И той /текстът - бел., Д.К./ открива най-подходящото име именно в лоното на патриархалната мисъл – в класическата представа за женска /хомоеротична/ самозадоволеност. Да желае жената жена и да харесва човек себе си в този случай изглежда напълно еднакво… […] Така Божура израства върху взаимното оглеждане на две/те/ женкости и най-вече – за тяхната потребността да бъдат една.“ (цит. съч., стр. 39-41.);

„Върху почвата на тази мощна митологема в модерното мислене израстват различни режими на културното преживяване: от моралистични типологизации на естетическото внушение до удоволствената механика на порнографския образ.“ (цит. съч., стр. 42.);

„В разказа "Съд" една друга майка - "прочутата Мария от Айдън бей", "старата и отдавна мъртва Мария" - се преражда в тялото на своята дъщеря - тяло, изписано в категории на шлагеризираната фолклорна представа за съвършена женскост: "високи гърди", "силна снага", "черни очи", "бели зъби" и "мила усмивка". И както навсякъде в дискурса на Йовков, шлагерът е органично слят с митологичната визия на съвършената майка, Деметра-Гея, представена в образи на самата природа: "узрели жита, алени макове и една жена, спокойна като царица, силна и властна..." (цит. съч., стр. 48.);

„Битовата тъмнина в сюжета обаче е само профанна алтернатива на онази, другата тъмнина, в която се случва митологизмът на женската участ. Тъмното майчино поведение има медиативни функции по отношение на `парадигматичната дъщеря; то й помага да трансцендира в своята митологична реализация, да постигне смъртта.“ (цит. съч., стр. 50-51.);

„Свекървата на Славенка е почти толкова лоша, колкото вещицата от приказката за Хензел и Гретел. Тя е много сгрешената майка, майката на сина, персонификация на патриархалния тормоз върху сексуалността на жената.“ (цит. съч., стр. 52.);

„Патриархалният свят изглежда травестийно обърнат в размяната на традиционните полови роли.“ (цит. съч., стр. 54);

„По-нататък ще видим, че царственото кодира преродителните аспекти на мъжкия героизъм. Най-трудно изглежда да възприемем твърдението, че царственото може да бъде кодирано в ефекти на неговата привидна липса или даже в присъствия на обратното - унизеност, онеправданост или страдание.“ (цит. съч., стр. 56.);

„Той /Бел.Д.К. – Йовков/ изпитва затруднения с намирането на фабулостроителен "материал" и тогава на помощ му идват всички дочути или прочетени разкази, случки, мотиви, легенди, вестникарски хроники и чужди творби.“ (цит. съч., стр. 57-58.);

„Епиграфът-наемник е произведен в процес на безцеремонно откъсване от неговия домашен контекст. Той е гротескно кратък, притиснат в капана на едно-единствено изречение, ампутиран от всякакъв намек за принадлежност към колективното значене на изреченията, сред които се е родил.“ (цит. съч., стр. 63.);

„Страстта по мотото има любовен характер. Тя е страст по идентичност със съзидателната способност, усещана в един утвърден модел на патриархалното бащинство. Перфекционизмът, суетливите крайности, садомазохистичните компоненти в социалното поведение... - всичко това има за несъзнавана цел да се скрие, да се обърне в "полезна" сила нарцисизмът на преживяването.“ (цит. съч., стр. 65.);

„Единственият отговор при това положение представлява вероятността Бог да бъде мъж и жена едновременно, само че в никакъв случай не като механично комбинирана версия от характеристика на двата човешки пола.“ (цит. съч., стр. 153.);

„В този смисъл той е също така разказ за потребността на разказа-Йовков да преживее Едип-в-себе-си, доколкото настоява за своята собствена „легендарност“.“ (цит. съч., стр. 213.);

„Текстът-Йовков загребва трагичния шлагер в контаминиран вид, като синкретичен диспозитив на готови митологични решения.“ (цит. съч., стр. 215.);

„Оттук се развива като симптом на /потребността от/ възмездие, така както изглежда и болестта в непопулярните колективни представи /нерядко и днес, да си помислим отношението към хората, болни от СПИН/.“ (цит. съч., стр. 220.);

Този мъж /Дядо Гуди – бел, Д. К./ е не само много стар и едва жив за своята мъжкост, той умее да мисли за себе си в категорията на „женската“ колективност.“ (цит. съч., стр. 22.).
и т. н…

Изброяването на подобни цитати, в които прозира основната цел на авторката: принизяване и опошляване на творчеството на Йордан Йовков, може да бъде разширен до границите на цялото й писание. Впрочем Кирова почти навсякъде метонимично заменя името на Йордан Йовков с „текстът-Йовков“ (страници 23, 26, 57, 137, 138, 154, 157; без съвсем да сме изчерпателни с примерите), или пък с „дискурса-Йовков“. Така изглежда някак си по-безобидно да прокарва откровените си кощунствени нелепости по адрес на един от най-обичаните български писатели, за когото Емилиян Станев казва: „едва ли има друг наш писател, толкова възлюбил народа си, писал на колене пред неговия образ“. Недопустимо е да наречем Милена-Кировите писания – „текстът-Кирова“, понеже те дори не са текст, а шизофренични (думичката вземаме от самата нея, която тя отнася към легендарен български герой, герой и на едноименния разказ на Йордан Йовков) бълнуваници на професорката.
Отрадно би било някой от високоуважаемото жури, оторизирано да присъжда национална награда на името на Йордан Йовков (или пък, който и да било друг, тук и сега), да посочи логически ясно какви точно са приносите на М. К. в изучаването и популяризирането на творчеството обичания ни писател, без когото ние просто нямаме смисъл като народ!

Все пак на Кирова трябва да се направи едно признание: тя напълно постига целта си да предизвика отвращение, ако не към недосегаемото за нея творчество на Йордан Йовков, то към собствените си измишльотини!

20 ноември, 2020




Потребител:


Коментар: