Прегледи: 286 - Коментари: 0
БЪЛГАРСКИЯТ КОД/КЛЮЧ/ В НАЙ-БЪЛГАРСКИЯ РАЗКАЗ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

БЪЛГАРСКИЯТ КОД/КЛЮЧ/ В НАЙ-БЪЛГАРСКИЯ РАЗКАЗ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

НЕ БИВА нито за секунда да забравяме ние българите, че Йовков, както и подпоручик Дебелянов са български офицери.

А и още нещо "по темата" – първото заглавие, поставено от жеравненеца на цикъла от 10 разказа "Старопланински легенди", е било ни повече, ни по-малко "Български легенди". А дали то е било "Старопланински" /Бел.Д.К – По същността си пак "Български"!/ заради родното място на писателя, дали заради романтиката на Стара планина, дали заради нейното централно място в географията и историята на Българско, е въпрос, на който изследователите все още не са отговорили.

Обаче аз ще потърся БЪЛГАРСКОТО като съдържание и код в централния разказ на "Старопланински легенди" – "Индже". Колкото пъти съм чел тази епохална творба, толкова пъти съм се насълзявал и с крайчеца на кутрето си, полутайно от аудиторията от ученици или съмишленици, съм избърсвал сълзицата в крайчеца на окото си. Защо този разказ въздейства така затрогващо и разтърсващо?

Нека да започнем от имената на главатарите покрай Индже и тяхната етническа същност и съответна съдба. В началото на разказа покрай българския войвода са кърджалиите с турско-арабски имена – Сиври Билюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Феиз, Емин, Кара Фиджи, Юмер Драза. Но и още нещо, изказано от Йовков по неговия насочващо фин начин – тези хора са "страшно сборище: анадолски т у р ц и /Бел.Д.К – разредка моя/, зебеци, кюрди, даалии и капасъзи". Освен това те са "с диви викове и пламнала стръв на в ъ л ц и", "хора събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха… Нож и пищови бяха затъкнати в пояса на всеки един, но имаше и оръжия, които сякаш не бяха за война, а за с е ч и у б и й с т в а: старовремешни алебарди с широки остриета като на сатъри, железни куки, боздугани, къси и дълги брадви". Злото и естетически примитивното, това е първото обкръжение на Централния герой.

Но. Прастаро правило в истинската /а не в днешната квазимодерна, солидарна с модата на антропологичността/ литература, е да се открие Центърът на произведението. Дори той да е кълбо от теми, както е в "Под игото" на Иван Вазов, пак има една водеща, без която творбата би се разпаднала за свръхнула време. Според повечето от изследователите основна цел на Йордан Йовков в този разказ е да се раздели доброто от злото: "Млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше ДОБРОТО ОТ ЗЛОТО /Д.К – курсивът мой/, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не." Като приемам изцяло, че въпросът за раздвоението е част от центъра на разказа и изобщо във всички 10 творби на "Старопланински легенди", аз ще оспоря, че това е най-важното за българския писател.

Защо, откъде накъде Йордан Йовков е разделил героите на българи и НЕбългари? Защо Индже избива всички главатари с чужди, небългарски имена, а остава САМО с българските войводи и с тях прочиства злото от българската земя? Ето как се разправя българинът със Сиври билюкбаши: "Пръв изпита гнева му Сиври билюкбаши… туриха запалени машали под мишниците и го изгориха жив." Тук ВЕДНАГА поставям въпроса: Хуманист ли е Йордан Йовков, щом не приема за грях стореното от Индже? При това, творецът напомня: "Имаше го Индже за приятел и прати да му кажат да престане да граби и да си върви по живо и по здраво." Или в този разказ, а и във всяка от творбите си, щом става дума за съдбата българска, класикът приема Вехтозаветния принцип "Око за око, зъб за зъб."?

От друга страна, дясна ръка на войводата-герой е Кара Колю, чиито юнаци изколват кърджалийските главатари: "...всяка сутрин пред чадъра на Индже се търкаляха глави на хайдушки главатари". А в края на разказа, Сяро Барутчията, българин и роднина на Пауна, Сяро, който по-рано е стрелял по Индже, за да го убие, в потрес казва: "Умира ли? Не може да бъде!"

Да, този, който умира за Българско "не може да бъде" да умре! Не може да умре за народа човек, който е бил христолюбив, но не по-малко важно българолюбив и Спасител за българите.

Всъщност разделителната линия между доброто и злото в този разказ, а и в цялото творчество на Йордан Йовков е - КАКВО си направил за Родината си. Така е и в "Старопланински легенди", цикъла "Край Места", в разказите "Българка", "Балкан", "Песента на Солвейг", "Пред Одрин", "Белите рози", "На старата граница", "При Струма", "В Кубадин", "Слава Българска" – изобщо центърът на всичко е Българско.

Да се върнем в "Индже". Къде, кога и защо се променя героят? Защо в него се извършва този прелом, тази най-велика революция, която го превръща от дявол в ангел, от звяр в човек? Как става така, че убиецът се променя в закрилник и народоспасител? Къде е центърът на разказа и "какво" е центърът на разказа? Ето какво казва на Индже дядо Гуди от Чукурово: "Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сливенският аенин, Тахир ага – зная го, - и той тъй чисто приказваше." Целият живот на Индже се прояснява, всичките му дела се взривяват-изясняват в съзнанието му. Родният му, майчиният му, българският език свързва уплашения старец, един от поруганите българи, но един от сънародниците-съчовечниците българи със страшния войвода. Йовков е имал естетически и морален пиетет към имената на героите си. Гуди идва от "гудя" – пазя, съхранявам, скътвам, прибирам нещо съкровено. Безпомощният почти физически старец, на предела на живота си е едновременно цялостен антипод и единородник на Индже.

Този дядо, един НАЙ-обикновен българин, открива за войводата най-същественото и най-ценното за живота. Защото какъв смисъл има да си юнак, да си най-силният, най-могъщият, ако не си един от всички свои. Така дядо Гуди говори като светия Свети Дух за Индже: "Не те познавам. Ама ЧУЙ КАКВО /Д.К – курсивът мой/ ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе!"

"Прощавай и сполай ти за думите!" – отвръща Индже. Но тези думи са български, тези думи съдържат българското страдание, надежда, живот.

Да се огледаме за преводите на Йовковите творби. Преведени били на 70 езика. Няма лошо. Но ми е най-интересно как ще ги прочетат един турчин или англичанин, един французин или американец. Ще ги разтърси ли янките страданието на българите? Някъде в Хаваите или Малдивите, леко замаяни от марково уиски? Но млъкни, мое българско сърце.

След разговора-просветление с дядо Гуди Индже се събира с българските юнаци. "Тук са Никола Узуна, Вълко Бинбелия, Вълчан войвода и много други." Християнски и български имена без нито едно чуждо. И за какво си говорят тези "белобради" войводи, вече постигнали мъдростта. Не за Европа, мили българи, а за най-важното юнашко дело: Свободата. От къде и как ще дойде тя? Ето как се изразява Йовков чрез словото на Добри войвода: "Сетне ще се събират тука, на Бакъджиците, юнаци отвсякъде, ще расте силата ни. А като чуем, че московеца прегазил Дунава, ще речем и ние "ела Боже, помози", па ще започнем..." Каква изненада за европействащите изскача от тези редове! Значи не е мислел Йордан от Жеравна, че Западът ще се засили да мре за нас българите, а "московеца" заедно с българските юнаци ще възцарим Родината.

"Индже" е разказ за Българско. За нашата история, мъже, жени, за народа български. Кодът в него са българските имена, българският език. Центърът е съдбата на Българско. Разказва се за най-трагичното време на робството – кърджалийските времена. От начало българин коли българите, става техен унищожител. Но един българин му отваря очите и душата. Настъпва разплата за убийците на българите и време за слава българска.

Попът, който е пратеник Божи /"като възкръснал" – дошъл от Оня свят/, само пуска искра в сърцето на Индже. Но огънят е разпален от стареца Гуди под белите ангелски цветове на "една цъфнала слива". Каква картина – най-старият и безпомощният се оказва по-знаещ от най-силния и най-страшния. Българско среща своя блуден син, за да го роди отново.

Тази статия я пишех дълго време в ума си, но я пиша на белия лист по време на Възкресение Христово. От Велики четвъртък до самото Божие Възкресение.

И дано тя да бъде за много от нас българите Божият лъч на Българското Възкресение – за всекиго поотделно и за всички заедно.

Димитър КУНЕВ - Български
Статията излиза по повод 140 г от рождението на писателя




Потребител:


Коментар: