Прегледи: 485 - Коментари: 0
ЕСТЕТИКАТА на Ботев

ЕСТЕТИКАТА на Ботев

Христо Ботев е гениалният поет на човечеството.

В случая не върви да се каже "най-гениалният", защото геният е единствен, той е най-високият интелектуален връх в историята. Тези хора, броящи се на пръстите на едната ръка, променят кардинално мисленето не само на епохата, а и изобщо на света.

За Христо Ботев е писано повече, отколкото за всеки друг български творец. Най-цялостно и перфектно е изследването на Георги Велев в книгата "Геният. Премълчаното...", излязла по повод 150-годишнината от рождението на поета-революционер. Но и в тази критична студия почти не става дума за естетиката на Ботев, т.е за философското обосноваване на естетиката на създаденото от калофереца.

А в предговора на "Хайдути" оповестяването на естетическите измерения не само на собственото, а на всяко творчество - просто като светкавица блясва пред очите на читателя. От първия до последния ред /те са общо 42, "само" 42/ Христо Ботев изказва своите възгледи за смисъла на творчеството, за героичното и трагичното, за духовното пространство на сътворяваното, за истинското съдържание на поезията, за природата на естетиката, за традицията, новаторството, националното съдържание, доброто и злото, изобщо за ВСИЧКО възлово в литературата.

Защо това най-задълбочено философско определяне на творчеството, абсолютно равностойно на цялата "Естетика" на Георг Вилхелм Фридрих Хегел или "Критика на способността за съждение" на Имануел Кант не е забелязано от изследователите? Ами "Как може най-сложни логически, нравствени и естетически възгледи да се напишат в "остарялата" форма на народната песен, с такт 3+2+3 срички и цезура между тях?" – това са си /полу/помисляли четящите "Хайдути". Пък и какво "име" – хайдутско, за най-фините и филигранни същности на поезията?

Но самото начало на творбата –

"Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна, запея..."

насочва точно към естетическа природа – "кавал" е символ на песен, на поезия, т.е на литература. Що се отнася до "дядо", то пък е ясно, че става въпрос за национална и творческа традиция, върху която, както върху пилоните или гредите на мост стъпват последователите, последните живи автори, върху тези пилони или греди последните живи донареждат своите мостове. Трите глагола "надуй..., викна, запея" пък насочват към мощта и силата на "песента", т.е на значимостта, енергията – логическа, нравствена и естетическа – които, ако нямат мощта и силата, няма да могат да въздействат от начало на сетивата, а после на ума и сърцата, на душите на слушатели-читатели. Не просто ще пее лирическият герой, в случая 100 % самият Христо Ботев, а ще "викне", защото патосът е свръхзадължителен в поезията. Страданията, любовта, жаждата за свобода, справедливост, чистота и чест са могъщи явления, които, минали през вулканите на мисълта и чувствата, изригват в пространството с естествената си велика сила.

Дори само първите два реда от "предговора“ /така е наречен не от Ботев, а по-късно от литературната критика/ вече ни подсказват какви всемогъщи енергии има в цялата поема. Следва третият ред – "...песни юнашки, хайдушки...". За какво ще "се пее" в поезията, освен за героичното? Освен за свободата и тези, които са първите й носители, които се борят за свободата и /сами/ я създават? По-нататък Ботев възклицава най-възмутено:

"Ах, че мен, дядо, додея,
любовни песни да слушам..."

Любовта си е любов, за нея Христо е писал прекрасни редове, знае изцяло нейната сила и слабост, но великото и пътьом с него възвишеното имат за епицентър свободата и грандиозната битка, война за нея, свободата. Тук революционерът хока скрилите се в уютните стаички еснафи /както в статията "Политическа зима"/, защото мъжеството е милионнократно по-силно в посвещаването на Отечеството, отколкото в угодничеството на капризна или дори всеотдайна съпруга или изгора.

В следващите редове поетът очертава пространството и адресатите на литературата:

"Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки,
юнаци по планините
и мъже в хладни механи..." –

т.е всеки българин, всички възрасти, всяко българско място имат достъп, достойни са, могат и трябва да чуят и разберат поезията. На първо място младите – но пък "по сборове и по седенки" съдържа и усещаща се критичност към "съдържанието" на забавленията на младите, в тези събирания, традиционни и изпълнени с жажда за веселие и радост не бива да има лекомислие и празнодумство, че и "празнопейство". Достойнство и истина, героично и мъжествено, красиво и чисто трябва да има по тези седенки, а не лигавене и женски пазарски клюки. Що се отнася до юнаци по планините, Ботев знае, че мисията на хайдути и революционери е в душите им, но тази мисия е хубаво докрай, цялостно да блесне пред тях. За мъжете в механите е също пределно ясно – не виното, а доблестта, не съседските караници, а изясненото и действено мъжество трябва да са в най-честото място за общуване в селото. Навсякъде и във всяка възраст българите трябва "да чуят" преобразяващо-възраждащата мъдро-наслаждащата сила на песента. Народна по произход и съвършена по съдържание и форма.

И за какви хора, за какви герои ще става въпрос? Отговорът на Ботев е изчистено очертан:

"...какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!"

И СЕГА ги ражда българката! Да – във вековете, но и днес, ние живеем във времето и не само четем, но и правим поезия, правим героично, правим красота, правим нашата земя – Българско – това е в тези редове жизнено-естетическото послание на Ботев. Ние се възхищаваме на старите герои, но това не е достатъчно, романтично е да виждаш величието на миналото, но еднакво важно е да се възхищаваш, живееш и да го създаваш сам в своето време. А герои има и днес, и днес има достойни за поезия – казва поетът. Да вметна, че в нашето време, в извратените "концепции" на либералната "демокрация" подло внушават, че антигероите са герои. Но – млъкни, мое сърце.


Социалният модел на своето време Ботев категорично отхвърля:

"...а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко..."

Неравенството, грабителството, кражбата на Бога от богатите, когато Той е служел /почти/ само на бедните, великата битка за щастие на всеки човек е най-възлова тема на поезията, на литературата. Ботев отлично знае, че страданието "ражда" поезия, което е известно на поетите от над 2500 години. А и "сам" не е самоизтъкване, а страховита душевна болка, "черни ядове", които глождят поета, но и го зареждат с воля. Любовта към страдащите бедни българи и хора е мегагенераторът на поета. Защото "юнакът тегло не търпи!"

Много важен естетически символ носят думите "глас имам меден загорски". Само 4 думи, но те обосновават задължителността за съвършенство на творчеството. Още в първото българско=словянско стихотворение "Проглас към евангелието" има словосъчетанието "меден звънец" /в смисъл камбана/. Музиката, грацията, мъжеството, всеобхватността, прецизната прекрасност на поезията я прави вълшебница. Поетът е вълшебникът, който прескача планини, докосва-превзема душата на човека с непреходната сила на съвършенството:

"...песента ще се пронесе
по гори и по долища —
горите ще я поемат,
долища ще я повторят..."

Поезията е не само утеха, както пише нобелистът евреин Томас Ман, а надежда, зов за борба, действие, справедливост, победа на доброто над злото:

"...доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава,-
пък ще си викна песента!"

Поезията не е "кабинетна" естетика, а същността на живота, неговата истинска и единствена битка. Тук либералничещите квазиестети ще гракнат с пискливите си гласчета: "Ама как с ножа?" Е, епохата на поета е робска, то от памтивека е така. Реалистът Христо Ботев казва истината, горчивата истина – който умее да "мъсти" – т.е не "хайдушки", а жизнено-философски, което значи и естетически да се бори за справедливост, той има право да живее и да бъде поет.

Блазе на нас, българите, че имаме прекрасните 42 реда пред нас, в които като в капка-Вселена Христо Ботев е вложил гениалната си идея за красотата.

ХАЙДУТИ

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна — запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи —
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода —
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки,
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири — не бой се, —
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та ’ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища —
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли —
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи —
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти —
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, —
пък ще си викна песента!

Димитър КУНЕВ - Български




Потребител:


Коментар: