ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ НА СЛАВЯНСКИЯ ЕТНОС Статии,Новини,Коментари,Национализъм,Варна,България,Свят,Спорт,Култура,Тийнейджъри,Икономика,Наука и технологии

Прегледи: 7400 - Коментари: 3ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ НА СЛАВЯНСКИЯ ЕТНОС

НационалистБГ.публикува кратка справка за старата история на славяните, преди образуването на днешните славяски държави /по реда на възникването им/:
Чехия, България, Полша, Русия, Хърватия /Панония/, Сърбия, Словакия, Словения, Украйна, Белорусия, както и изкуствено създадената държава Македония. Големи групи славяни живеят и в Източна Германия /лужишките сърби - около 250 000/, в Казахстан /около 7,5 млн/ в Средноазиатските републики - Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан - около 10 млн, в Балтийските републики Естония, Латвия и Литва /около 3,5 млн/, в Кавказките републики Азърбайджан, Армения и Грузия /около 1 млн/, в Гърция /около 500 000/, в Турция /10 000 предимно българи/, както и в САЩ, Канада, Аржентина, Австралия и Нова Зеландия /около 20 млн - преценка 2005 г/:

Най-разпространената днес хипотеза твърди, че пра-индоевропейците произхождат от широк ареал в предна Азия, някъде между Анатолия /днес Източна Турция/, Кавказките планини и Приазовските степи в Източна Украйна и Русия. От тези земи едни индоевропейски племена се разселват на запад, към Балканите и Западна Европа, а други се отправят на изток, към Иранските плата и Индийския субконтинент. Така те се разделят на два големи клона - западен /европейски/ и източен /индо-ирански/. Западната група индоевропейци вероятно към ІV хил.пр.н.е. преминават през Босфора и Дарданелите от Мала Азия на Балканите, където едни /траки, илири/ се заселват трайно, други /гърци/ се спускат на юг към Средиземно море, трети /итали, келти/ се отправят на северозапад към Западна и Южна Европа, а някои /германи, балти, славяни/ се изтеглят на север към Централна, Северна и Източна Европа. По този начин в средата на ІІІ хил. пр.н.е. в района между река Елба, Балтийско море и река Днепър се установява народът, който по-късно се разделя на славяни, балти и германи. Към 2000 г. пр.н.е. германският език се обособява от балто-славянския, а около 1500 г. пр.н.е. окончателно се отделят балтийският /латвийски, литовски/ и пра-славянският език. Това е времето, когато се приема, че възниква самостоятелният славянски етнос.

Първите славяни обитават ограничена ивица между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. Това е обширна гориста територия из Източноевропейската равнина, осеяна с множество малки реки, езера и блата. В тамошните земи, при съответните климатични условия, се оформя древната славянска материална и социална култура, която запазва спецификите си през следващите две хилядолетия. За дълго време славяните са зависими от номадските племена скити и сармати, които са велика сила в античността. Те също са индоевропейци, но принадлежат към иранските народи, което оказва мощно влияние върху славянската култура. Славянският език остава архаичен, много близък до общия пра-индоевропейски и до индо-иранските езици. Славянската религия придобива типично ирански черти, а в митологията се появяват персонажи, характерни за древния персийски епос. Чуждото владичество вероятно дава начало на първото разделение на славянския етнос. Покорените племена, които обитават източните славянски земи, около реките Днестър и Днепър, не могат свободно да контактуват с независимите си западни роднини. Битът, обичаите, вярванията и наречията им развиват все по-големи разлики и се оформят две групи славяни - източни /анти/ и западни /венети/. От антите прозлизат руснаците, украинците и белорусите; от венетите - чехите, словаците, поляците и лужишките /германските/ славяни.

През V-VІ в, под натиска на прииждащите от изток азиатски номади, славяните се раздвижват. Едни от антите се разселват на североизток, а други се установяват на юг, в Долнодунавската равнина. Когато преминават река Дунав и навлизат на Балканите, те осъществяват контакт с южния клон /панонски/ на венетите и понеже все още са доста близки, образуват една нова славянска група - славини. От източните славини произлизат днешните българи, а от западните славини - сърби, черногорци, хървати и словенци.

Славянският бит и мислене са изцяло предопределени от средата на първите им местоживелища. Славяните са предимно земеделци. Обработват земята по съвсем примитивен начин - чрез подсечно-огневи метод, при който се опожарява ограничена горска площ и в още топлата пепел се разхвърлят семена. Изгарянето на голямо количество органичен материал обогатява почвите и през първата и втората година те дават добър урожай, който намалява рязко след това и се налага да се усвоят нови горски земи. Този тип земеделие не позволява да се изхранват големи маси хора, концентрирани в градове, поради което славяните живеят в малки родови селища, подредени във верига, на разстояние няколкостотин метра едно от друго, като така лесно се предават съобщения за идващ неприятел например. За това допринася и фактът, че водоизточници има достатъчно начесто, за да не се налага племената да се струпват около една голяма река, чиято стихия да трябва да овладяват.

От друга страна, обработваемата земя трябва да се сменя на няколко години, което, заедно с честите вражески набези, налага постоянна миграция на родовете и не позволява те да се установят на едно място за дълго, да построят солидни селища и да развият висока материална култура и архитектура. Домовете са прости, набързо, лесно и евтино направени от стопаните им, така че без колебание да бъдат изоставени в случай на преселване или внезапно нападение. Представляват полувкопани в земята колиби покрити с чимове трева, 12-15 кв. м, измазани с кирпич, без мебели, единствено със зидана пещ без комин. Има евентуално и няколко полици, по които слагат оскъдната си домашно правена глинена посуда. Всичко в дома и в притежание на семейството е изработено от членовете му - землянката, съдовете, инструментите, облеклото, детските играчки, оръжията, даже и по-голяма част от накитите. Славяните притежават само онова, което им служи в ежедневието. Нямат нищо излишно, луксозно, скъпо. Единствено ценна за тях е храната, защото тя именно поддържа живота в човешкото тяло и докато е на разположение, физическото оцеляване е гарантирано. Затова и храната е единственото /заедно с оръжието/, което древните славяни складират и крият из горите извън селата си, та ако ги настигне нещастие и се наложи да се подслонят в леса да имат най-нужното. Всичко друго с готовност изоставят, за да се спасят по-лесно.

Затова и военното дело на славянските племена не е развито. Те рядко встъпват в истински бой. Тъй като живеят на малки слаби групи, а и няма какво да отбраняват, при угроза от нападение, просто взимат дребните си ценности и изчезват в околните добре познати гори. Често дори сами опразват и запалват селата си, тъй че врагът да намери само руини и да си отиде по-скоро. Ако все пак дръзва да ги преследва в леса, тогава съотношението на силите се обръща. Големи, тежко въоръжени или конни войски не могат да реализират бойната си мощ из гъстата горска растителност, която за славянските воини се явява отличен съюзник. Те предприемат серии от фалшиви нападения, засади и отстъпления, които объркват и разделят нападателя, докато всички околни родове се събират, готови за обща отбрана. Тогава нападат вкупом, разбиват или прогонвали неприятеля, след което вдигат наново бедните си колиби и продължават да живеят постарому, разселвайки се на все по-обширна територия.

Славяните /особено южните, живеещи близо до Византия/ постепенно усвояват доста от похватите за водене на бой на открито и дори започват да изграждат стенобойни машини за превземане на градове. При обсада славяните първо заграждат крепостта и спират водата, което кара византийските историци да говорят, че многобройните славяни изпиват водата от реките. Освен това, тъй като са силен и жилав народ, те се славят и като добри бойци в ръкопашния бой. Рядко използват коне в битка, а вместо да се обличат в брони се бият голи до кръста за да не им пречат дрехите.

Селата на славяните са малки и обитателите им обикновено принадлежат към едно коляно /род/. Близките родове издигат селищата си в непосредствена близост едно до друго и така образуват селищни "гнезда" - родови селски общини /задруга/. Това е израз на родовата им сплотеност и добрата им тактика на оцеляване: от една страна са достатъчно отдалечени, за да не си съперничат за ресурси, земя и съответно храна, а от друга са достатъчно близо, за да съхранят връзката си и да се събират бързо, ако се наложи да воюват или да предприемат мащабни трудови начинания. Разпокъсаният и независим начин на живот не позволява на славянските народи да развият каквато и да било държавна форма и върховна власт. Над всяко село властва местният старейшина или по-точно той има най-авторитетната дума, в която другите принципно се вслушват. Но по правило важните въпроси се решават от всички боеспособни мъже на специално общо събрание, наричано на старославянски "Вятье" /стблг. Вяще, рус. Вече; от "вятъ" - слово, реч, съгласие/. Освен старейшина /старец, дяд/ селата имат и "кънензъ" /бг. кнез, рус. княз/, който не е владетел, а само военен вожд и води мъжете във време на война. Това характерно социално устройство пречи на появата на славянски държави в ранната славянска история. Дори когато се появява класово разслоение и князете , които по време на война по право вземат шест пъти повече плячка от обикновените славяни, съсредоточават повече власт в ръцете си, те постоянно враждуват помежду си, защото никой не иска да се подчини другиму и всеки смята себе си за единствен господар.

С времето, обаче, нещата се променят. Славянското общество се развива, появяват се необходимите катализатори и в VІ-VІІ в. славянските народи се озовават на прага на държавността. Тя се заражда сред онези племена, които граничат и постоянно воюват с вражески народи. Около 630 г. в Бохемия се появява първата славянска държава - Самовото княжество. Панонските и бохемските славяни страдат от неспирни аварски нашествия и за да не бъдат поробени, те са принудени да се обединят за по-ефективна защита. В резултат на това военният вожд Само подчинява всички околни славянски племена и се обявява за върховен княз. При подобни обстоятелства в Мизия /днес северна България/ се заражда съюзът на "Седемте славянски племена и северите", който представлява ранна форма на държавност. Неслучайно по-късно прабългарите създават първата българска държава като се обединяват точно с този славянски съюз - ако седемте племена нямаха вече развито чувство за държавност, те не биха могли да бъдат качествен държавотворен елемент. Подобен на Седемте племена е и друг съюз на българските славяни - Стримонското княжество. Това е обединение на племената от района на река Струма. И двата държавни съюза са резултат от постоянната византийска заплаха - за да оцелеят, на славяните се налага да се организират и интегрират в надплеменна общност, каквато е държавата. В средата на VІІ в. в Западна Чехия, като наследник на разпадналото се Самово княжество се появява държавата Велика Моравия. Скоро след нея, през 681, е създадена друга славянска държава - България, която е съюз между новодошлите прабългарски племена и местните южни славяни. Едва по-късно своя държава сформират и източните славяни - около 970 киевските князе изграждат Киевска Рус. Също през Х в. /бел.ред. - 966г/ е създадено и Полското кралство на крал Мешко. От момента на образуване на славянски държави нататък вече говорим не за славяни, а за славянски нации - българи, поляци, сърби, руси, чехи и пр.